Стената
Ето я – груба, внушителна, зла,
с перверзна усмивка бетонено сива.
Убива мечти и къса крила,
а после над мъката се надсмива.
Колко я драхме с нокти, с ръце,
колко тунели под нея дълбахме.
Напразно – зловещото й лице
да заличим така и не успяхме.
Накрая я разбихме със глави -
натрошихме я на хиляди парчета.
Мислехме, че малко ще кървим ...