Стената на душата или обратното
душата в бяло огледало се оплита,
от разпрашени светове
и неприлични предложения,
провиснали от паяжинните очи-разкрития...
от безпътица на хора...
от очи - в умора,
от очи - обида,
от очи - забравени,
от очи - надеждени,
от очи - недоверчивост срещнали,
от очи - попитали се що са,
очи - очаквали и... недочакани...
Какви очи... наплакани...
Платното се разкъса.
Отвори гръд в стената -
от старата привичка,
полепнала по болката в очите й
и сламката по рамката на мост
над старата река от сълзи,
в която плува прах от риби
и поетично вдъхновение,
надминало своето голямо отражение,
намерило за сянка бряг
от светлина в отворена душа,
останала сама, изпразнена
от сласт на хорски погледи,
откъсвали си всеки път по къс,
за да се вижда повече
какво я кара да живее,
като й сипват вътре тиня,
как още тлее, разпалва жажда,
преражда нощем тялото
и ражда вярата-прашинка
за началото на вятъра,
по който ще изпрати изгорялото...
Стената е сама и гола.
Лъжливост от прозрачно
и няма самота на чувственост,
изписани от огледалото.
Очите са съблекли цялото.
Безпътното е до стената в сака.
Остана да дочака вятъра,
в началото и да последва изгорялото
към вечния му край - безкрая на вселената.
© Калина Костова All rights reserved.
