Понякога ми стига да вали
и капките да падат по прозореца,
замислени за твоите очи,
нехаещи за времето и хората,
а дланите ми, пазещи те в тях,
да носят много дълго топлината ти,
открадната от снощния ни мрак...
И тихо да се стеле тишината ми.
И просто да си мисля, че те има,
във този свят на подлост и интрига.
Защото ти го правиш поносимо.
Понякога наистина ми стига.