Стихотворение за Съдбата
Колко много тъга се изля
от очите ми пъстри...
Колко стихове в тази тъга се удавиха... Помня.
Сякаш само до вчера бях тази, която прекръсти
Самотата на свойта последно залепена стомна.
Колко много любов имах в себе си... А се изсипа,
както пясък изтича от счупен часовник със време.
Имах два-три късмета... Живяха във Коледна пита.
После мина Съдбата през мен, почти всичко да вземе.
Колко дълго лепих тази стомна... дори не разбрах.
(Пред света за спокойствие чуждо - усмивки рисувах.)
Имах смисъл за дишане. Ала щастлива не бях.
Имах плът от плътта ми, храна, дом... И аз съществувах.
Всяка моя надежда потъна в онази тъга.
И до котешко жълто избистри очите ми пъстри.
След пороя не вярвах, че може да има дъга.
... До момента, когато Съ...дбата погали ме с пръсти.
Днес расте в мен любов
и с грижовност на майка повива
като мъничко бебе сърцето ми, гладно за обич...
С всяка моя сълза си платих, за да бъда щастлива.
Време е за живот!
И усмихнато казвам:
Готова!
Павлина Соколова
© Павлина Соколова All rights reserved.
