Стопанинът си отива
По синора са избуяли тръни.
Свисти трева. Стопанинът го няма.
"Дори за оран няма да се върне!" -
подпира пътят нивата със рамо.
По тоя път отнесоха човека,
нагизден за последно в нови дрехи.
Изви се глухо черната пътека
и рукна дъжд последен - за утеха.
Жените вън раздават парастас -
в дома му вече времето е спряло.
Проскърцва глухо старият креват,
а кучето се скита подивяло...
Стопанинът го няма. Пада сняг.
Прозорците накръст са заковани
и потреперва къщата от плач -
снагата ù е цяла в живи рани.
Чедата му - безвестни. Свят жесток!
Отдавна са забравили селцето.
На портата окъсан некролог
очаква свойте гости от небето...
© Кети Рашева All rights reserved.
