Стоя, мълча...

Като поет, забравил своята рима,

като в самоубиец - мъка неизразима.

Стоя, мълча, гърча се в тази клада,

като братоубиец в Древна Елада.

Като Данте в Ада, ужасена съм от тази клада.

Гледам и не вярвам, това ли е страдание?

Или е за клетника - гавра, изпитание?

Какъв позор, липсващ в моя кръгозор.

Аз не вярвам! Не! Не смея!

Що за ужас? Каква идея?

Стоя, мълча, търкам си очите с надежда.

Идва мъж, облян във пот и сълзи,

а до него жена, цялата в злато...

Не бих ги сбъркала и насън...

Мъжът смирен, до нея пълзи,

а тя се радва на кръвта излята.

Стоя, мълча и поемам тез окови.

Ужасена, страдаща, крещяща - бяга моята душа.