Страхът ми успя
Тъга за миг изписаха очите,
ала някак спряха се сълзите.
Мълком ще заспят сега
и ще дочакат тихо вечерта.
Тогава, свил се на кълбо,
ще заплача в своето легло.
Мракът стаята ми ще обгърне,
а страхът по стените ще се плъзне.
Ще поиска после с нокти да изтръгне
остатъка от разбитото сърце.
И нека този път го взема,
че нямам сили вече да се боря.
Не искам пак от болка да крещя,
усещайки как разкъсва ми плътта.
Зная, трябваше да бъда силен,
а ето, че оказах се раним.
Уморих се усмихнат да излизам
и всеки ден театър да поставям.
В образи различни живота проиграх,
а, за жалост, ни един от тях не бях.
Но ето, вижте ме сега, аз плача,
пък дано да ви хареса циркът.
Под леда сърцето ми обича
и от очите, като вас, аз плача.
Любовта ледовете ми стопи
и от тях потекоха кървави реки.
После в миг всичко свърши,
някак в мене ми олекна.
Явно накрая страхът ми успя
и просто сърцето изтръгна.
© Владимир Петков All rights reserved.
