Страхът на злото
Защо поне един не оставих жив?
Със усмивка изтръгнати сърца,
за какво са ми сега…
И нито едно не пасна в моя свят,
безкрайно празен, сив…
Безкомпромисната политика на любов,
че никой от тях не би могъл да е достоен
да е моят мъж, за да бъде и мой бог.
Насече всичко на парчета…
Откъде да почна да почна да събирам,
търся частите от себе си,
но нищо не намирам…
И отново ме е страх да си призная,
но разбирам,
че някои отнесоха ги бурите,
които аз сама родих…
Със много женска страст,
маскирана във ярост…
С порочна ярост и
във нея страст.
*****
И ако някой ден ме озари
срещата със този, който устои,
Пред мен без страх
след мойте бури
ще бъда нова, истинска сълза
и много искам
той да е моята, а не аз – негова мечта.
Да ме обгърне с истинското мъжество
и тогава ще е раждането ми като жена,
когато мъж погуби гордостта на мойто същество…
© Теодора Иванова All rights reserved.
