Отново туй безсънно нетърпение,

отново туй стремително прозрение,

отново туй чаровно вдъхновение,

отново туй томително съмнение.

Отново ме обгръща туй светление

и плискат ме потоци златоструй,

отново ме разкъсва туй мъчение

и чернят ме вълни на грозна буря.

Отново туй кървящо изкупление,

избликващо жарава и искри,

отново туй трептящо провидение,

въздигащо блуждаещи зари.

И както всеки път е тъй внезапно,

но тъй прекрасно във искрящия си взрив

и тъй огромно, диво, и пламтящо

в тъй краткия, пронизващ леден миг.

Отново пламъците на жестоки страсти,

първични, висши, сплетени в венец,

разгарят се и палят живо тяло,

пожарят гневно, стенещ си живец.

Отново моли се душата за пощада,

от жарещия огън разярен

и все по-трудно се отърсва, горко страдаща,

от тежкия, студен, пропадащ лед.

Отново вие - мъчни, грешни страсти,

владетели на клетата душа,

на вас оставен, завладян стремглаво,

на вас е изборът - към ад и рай.

И няма на света по-тежка орис,

и дори из звездния Всемир,

по-остра мъка и по-тъмна безнадеждност

от несподелен любовен вик.

Отново прося вас: не ме корете, страсти,

прегръщам ви и целият съм ваш,

но страстно моля ви: сърцето пощадете,

че то едно е само - за мене и за нас.