Времето отива си безмилостно, тъй бързо

Че често в него, суетейки се, загубваме по нещо

Което в сетен ден, усещаме се колко ни е скъпо

Но да си го върнем, е вече прекалено късно

Макар с надежда към него да протягаме ръце

Подкрепени с мощен вик, раздиращ небесата

Който откъснал се е от страдащото ни сърце

Изпълнен със копнеж, наивно вярващ в чудесата

То там някъде в света намерило е вече някой

Когато пропуснали сме да го грабнем в онзи миг

Който приютил го е и сложил му е своя отпечатък

И до последния си дъх в сърцето си го скрил

Именно така в живота суетейки се тъй често

Губиме любими хора, даже сродните души

И това, което е за нас като съдба определено 

С някой друг налага му се да гради мечти