Свечерява се, мамо, свечерява се
Свечерява се, мамо, свечерява се.
И застудява, пак се вледенява
в сърцето ми оная пустиня.
А него го няма.
Свечерява се, мамо, свечерява се.
Очите тъмни, натежали са за сън.
Ала него го няма.
Нека в скута ти да полежа.
Сложи ръка на косите ми топли,
и усмихни ми се кротко.
Аз искам да повярвам
в невъзможното.
Не ме съди, мамо, виж свечерява се
и поляга в прозореца мрак.
Слабостта ми изтлява
само погали ме пак.
Зная, зная - всичко е сега различно
и тая изповед е закъсняла.
Ала спомените хаотични
ме разнищват цяла.
Погали ме, мамо, погали ме
с топлата си длан.
Аз него съм забравила,
но помня обичта.
Свечерява се, мамо, а аз съм сама.
И ме е страх, че сърцето,
че лицето си ще вледеня
и с камък ще го украся.
Не ме съди за тая късна слабост
само пошепти ми - да заспя.
Утре ще съм пълна с радост,
спомени сега тежат.
Прегърни ме силно, още малко само
искам в дланта ти да заспя.
Свечерява се, мамо,
а няма луна.
© Кали Пламенова All rights reserved.
