Свещ ти нося.
Дълбаеш ли свещици,
останали сиротни?
Във ракла от чемшири ги затриха...
И няма кой да пали
без вино - за охота
разяде се фитила.
Не се живее с восък.
Дълбаеш ли душици,
останали безсънни?
И глождиш ли страха им с рими?
Аз правя го от глад,
от зверско ненасищане.
Добре, че съм змия -
земята е съдилище.
А ти забрави ли,
че чупя бясно китки?
Защото ме прегръщаха
невежите.
Тя, силата ми...
Дяволски свирепа е,
когато ме боли -
от недоверие.
Ти дишаш ли изобщо?!
Бесене?!
На столчето във хола ще те чакам.
Въжето, примката...
И свещите.
Със обич.
Някак издълбах ги...
© Йоанна Маринова All rights reserved.
