Държах свещица малка и с ръка
Опитвах студения  полъх  да спра.
Възхита изпитвах за смелостта, но начаса
усетих удара на всеобхватната тъма

Как можеше свещицата сама, да се опълчи,
да разпръсква светлина?

Как може пламъчето малко енергията си да пръска,
невиждащо в свойта доброта, че тъмнината в безанеджност го обгръща
че живителната топлинка, даряваща и тъй желана
по тялото на Нощта без жал като ножове се забива
и как да знае, че така, само смъртта си ще извика!

„Безочливо нищожество, самонадеяно до божество,
Аз мога да те смачкам на мига” – съскаше озъбено студа
Само вяра и наивност не достига, мойта мощ навред тук се простира.
Не се нуждая от това – Нищожната ти топлина
Тя някак не достига да стопли всемира, а само жалко се размива.

Кой търси в тез дни мрачни суета?
Кой кичи се с ненужна доброта?
Огледай се наивнице игрива – Тежък студ и тъмнина
Енергията ти не стига, откажи се на мига!

Държах в ръка свещица малка
Опитвах тъжния порив да спра
Огледах се и чак сега видях безнадежността
По детски нежна и наивна
Тя силиците си бе надценила!