Светлината, която запази деня ни
“Светлината, която запази денят ни”
И дните ми са вече като сън...
не искам той да има край!
Вървя по улиците на града навън,
но не е вече той за мене рай!
А бяха дните ми доскоро черно-сиви,
като облаци надвиснали над мен
и утрото бе идвало през тръните бодливи,
а вечерта заспивах аз отново
в този свят обезверен!
Колко много мисли, колко много страх
и пътища без изход и... потънали в омраза!
Вериги стегнати – в очите само прах,
а никой истината никога не каза.
Сред пясъци, сред клони и скали
се бе запазила последната ни светлина...
далеч от нас тя вечно щеше да гори
и да покаже само пътя с име: „Свобода”!
Не можех да почувствам никога омраза,
но знам, че съществува в много хора без лица,
носещи в душите си мъгливата зараза:
„Знам - страда винаги някой от всичко това!”
В търпение живях примирен не само аз
и покрито с рани е сега и моето лице,
но не това съм искал аз за себе си...
и не за вас,
но в този хаос едва ли някой ще го разбере!
Всеки има светлината,
всеки има радостта,
всеки носи свободата,
всеки чака обичта!
Светлината я има във всеки човек –
тя носеше не само прекрасния ден!
Тя водеше мрака по пътя нелек...
Но запази деня да е светъл за всички...
и малко за мен.
Да, дори и за мен!
2 Януари 2009 год.
© Горан Русинов All rights reserved.
Поздравявам те, миличък! 
