Светулките загубиха свенливост
По устните на лепнещия мрак
светулките ми пътя си не губят.
Те знаят колко и те знаят как
в съня да те погалят и целунат.
Халката вечна - лудата луна
на пръста ти замислено ще сложа.
Фантазиите волни на жена
на дансинга събличат дъх и кожа.
Сънувай бавно бавните ръце!
Не думите оставят отпечатък.
В гърдите – разлюлени брегове –
въздиша победена самотата.
Дали е люлка мекият ти глас
с Божествената топлина и живост?
Бълнувам будна нежността ти аз.
Загубиха светулките свенливост.
Загубиха вълничките море.
По пясъка попи нега пияна.
Неписан стих преглъща думи две
и моли се в съня ти да остане.
