Няма смисъл да бягам
(пътят е само един)
и без значение как
той винаги води до края -
в онази точка на равновесие и меди център,
където пулсът се слива с мисълта
и заедно обрисуват образа на твоята
принадлежност.
Няма смисъл да се лъжа,
че влюбвайки се,
продължавам напред
("надеждата крепи човека"...
... ето защо укрепеният вече човек
е най-безнадеждното нещо)
Но в себе си винаги ще имам остров
с палми
и пресъхнали от очакване по теб кактуси -
вечно зелени и вечно самотни.
И никой не може да отключи неговите
измерения -
опитай и ще се сблъскаш с една гостоприемна невъзможност,
която учтиво ще те посрещне и изпрати по прашните
коридори на моята усмивка.