Сякаш ни е за последно...
Не знам, но в тебе несъмнено има
някаква магия! – Стоиш пред мен,
облечена си в семпла, синя дрешка
и вършиш простички, банални нещица,
подреждайки един съвсем нормален ден.
Лицето и очите засега остават скрити;
Любувам ти се отстрани –
обгръщам с поглед ханша изкусителен,
а в стръмния контур на мраморната шия
следя търкулналите се къдрици на косите,
опитващи да стигнат и погалят безуспешно
заоблените, бели рамена...
Усещаш ме. Ти винаги усещаш,
когато ражда се напрегнатата тишина;
За миг поспираш, сякаш давайки ù шанс
да влезе между нас, а сетне
танцът на ръцете, талията гъвкава, бедра,
продължава с още по-примамлив ритъм...
Тиха си. Мълча и аз, а тишината свива се...
Не смогвам даже да осмисля този вакуум -
толкоз жаден, че поглъща всяка мисъл,
всеки кадър от разцъфнала фантазия;
Назрява вик у мен - първичното стенание;
Топя се... чезна в чак болящото желание,
ръце разтварям и потъвам в тази бездна,
запълвайки я с двама ни. Летейки,
дъха си губим и крадем дъха на другия,
телата и душите ни се смесват...
Боже, луди сме! – Сякаш ни е за последно!
Любим се... О, как се любим!
08.08.2014
© Людмил Нешев All rights reserved.
