Събирам на градушката тъгата
Порой. Градушка. Мълнии се чупят.
Стена от плач на облак се издига.
Житата се навеждат в кратък ужас,
изхвърча качулата чучулига.
Зърна от лед начупват свежи клони,
листата се прокъсват вече мъртви.
Почернена земята не проронва
ни вопъл, нито гневни думи.
Порой. Сълза. Очите не отмарят.
Стрела пречупва полета на птица.
Дъгата не изгрява, не е пролет.
И хоризонтът не е тъничка ивица.
И видимото заприличва на поличба -
превита в смях забулена грозница.
Събирам на градушката тъгата
във тънка недоплетена торбица.
И чакам. Някога ще спре да вие.
И слънцето свещица ще запали.
А моята измъчена душица
ще си закърпи сдраните парцали.
И три пъти по шест да се събуждам
под взора на възчерничкия дявол,
от утре светлина ще бъде -
душата си във късче лед запазих.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
