Събота е... и четно е до задух
Разстреляни четвъртъци,
двупластово облечени
във примирение.
Посещения.
Пътеките -
познато дълги.
Крачките броени.
До последно - десет.
На спирките,
където някой чака
себе си.
Една променлива,
която ескалира в очите
на разсъмване.
Недей ме пита
имам ли си някой -
имах...
разкъсват изходи
във многомислие.
Преплитат се неделите,
и както прилеп
от светлото
на тъмното излизам,
във болката, за малко
свивам.
А стаите във болницата,
дълбоки, бели,
след очите й
изстиват.
Изкривени истини.
Отричане.
Дните,
покапково
изтичат се.
Недвусмислено.
Картоните -
хартиени са птици
обесени от диагнози, експертизи.
А гълъбите вън
са градски лешояди,
които хранят се
от сухотата
на ръцете ни.
(и не смея да съм малка)
В без десет
тази сутрин,
когато пулсовете
викат
и вдишванията
в бездиханност
надробяват...
(и не смея да порасна)
Събота е.
И е адски рано -
дори за кръстове.
Дори за кръстове.
А тя излиза.
Тихо.
Мартенска.
По клоните,
след вятъра се разпилява.
Мамо... късно е,
а татко,
татко силно го пристягат
имената му.
Събота е... и е четно.
Четно е до задух.
© Киара All rights reserved.
