Сълзите на черния лебед
Стоях пред дивно езеро през май,
все още лилиите не цъфтяха.
Вълните на отсрещния му край
със слънцето играеха – блестяха.
Тревата бе се ширнала навред –
памук във тюркоазено зелено.
От езерна ефирност бях обзет –
свободна бе душата, но смирена…
Останах доста време на брега,
тополите на стража с мен стояха.
А лебеди пропърхваха с крила –
вълшебен танц във бяло сред водата.
Един, единствен беше в черен цвят,
перата му проблясваха красиви.
Сълзи бе ронил в езерния свят,
напълнил го, а белите – щастливи!
И черният бе някога тъй бял –
на другите по нищо не отстъпвал.
Но толкоз много сълзи бе пролял,
днес черното в перата му изпъква!
© Данаил Таков All rights reserved.
