Сълзите нека да си капят...
Посветено на милата ми сестричка,
след загубата на съпруга й...
Аз зная, моя малка мила,
че болката те стяга и души.
В сърцето ти гнездо е свила,
кърви душата и сълзи.
Печал обвила е лицето
тъй мило, нежно и добро.
Ръцете ти ме стискат силно.
Опора търсят, във какво?...
Каква опора да ти бъда
и как ли да ти поднеса
аз вярата в живота бъден,
когато плаче в мен „мъжа"?
Редят се думите от близки -
„Животът все върви напред"...
Пред Нея сме тъй малки, ниски...
и ни ограбва Тя... Навред
усещаме тъгата,
пълзи във нашия живот...
Как гръб да свърнем на бедата?
Дали стихиите ще победят?
Ръка със нежност ти подавам.
От нея ти вземи дъха
на обич сестринска, отдаден
на твойта болка и тъга...
Ти мъката не ще забравиш.
За миг ти само ще тешиш.
Но прегърни я, и със нея,
живота погледни в лице.
И виж Дъгата на децата.
Ръчички, свили топлина.
За миг разделяй се с тъгата.
Растат те, твоите Слънца.
От тебе те любов очакват.
Отдай им свойта светлина!
Сълзите нека да си капят,
но там, във твоята душа...
© Криси All rights reserved.
