Сън
За кой ли път аз идвам в твоя сън?
За кой ли път отварям прозореца свенливо?
И някак угасва тъмнината от отвън,
светва погледът ти тихо и игриво.
И сядам аз на леглото тихичко до тебе,
а лампа нощна пали се сама.
А ти притваряш твойте клепки леки
и се понасяш в разказвана от мен мечта.
Как в измислена страна от рози
вървиш по път обкичен с пъстрота,
а слънцето със огнен сърп те пази
от огледалото на свежата зора.
И иска то да не се събуждаш,
да ти разказвам вечно приказка една
и в съня твой зорко да те пазя,
и всяка вечер до тебе да стоя.
Но ти отваряш отново свойте клепки
и виждаш слънцето пред теб блести.
И взираш се през скъсаните на пердето кръпки
как живота утринен отново пак трепти.
И мислиш си кога ли пак ще дойда
и ще седна тихичко до теб, когато си сама,
за да ти разкажа ведро и спокойно
отново аз приказна мечта.
© Христо Стоянов All rights reserved.
