С Ъ Н

(“Есмералда...”)

Сън!

Сякаш беше красив неочакван сън...

Сплитаха се мечти във небесен звън.

Далечен зов омая моята душа -

не исках да посрещам вече аз деня.

Гореше в мрака огнен лунната бразда,

летях унесено над нощната дъга...

Сън!

И сякаш в миг стопи се моята тъга.

Долавях мириса на пурпурни цветя...

Искряха нежно пак звездите във нощта,

потъвайки в чара на Есмералда!

Вик!

Неочакван и страшно болезнен вик...

Сякаш всичко се пръсна във този миг.

Събуждах се с болка в новия ден,

а спомените не отлитаха от мен.

Тъй светло беше вече времето навън,

а аз не исках да изгубя своя сън...

Сън!

Заглъхна ехото на моя звезден звън

и само птичи трели носеха се вън.

А душата пак копнееше за своя сън,

мечтаейки все за теб, Есмералда!

Ден!

Как не исках да идва пак този ден...

Тънка струна се бе скъсала във мен.

Опитах се да скрия с ревност гордостта,

потърсих друг сън, но напразно бе това.

Сълзите галеха пак тъжното лице,

докосвах изгрева с треперещи ръце...

Ден!

Очаквах залеза, от болка упоен.

Заключих огъня дълбоко вътре в мен!

Горяха спомени във моето сърце,

разсечено нежно от Есмералда!

Усещах допира на нечии ръце,

съзирах нечие усмихнато лице...

Сън!

Навярно няма да се върна в своя сън

и никога не ще дочуя звезден звън,

но винаги ще тръпне моята душа,

когато чуе твоя глас, Есмералда!

Есмералда!!!

21 май 2010