Като струна затрептяла, но в ръцете на майстор, а в твоите нозе,

като четка заиграла, но не на бяло платно, а в твоето сърце.

Като в огледало си загледан, но не на стената, а в моите очи,

като амфора подсладена, но не с бонбони, а с примирени сълзи.

Като цвете, търсещо светлината, но не на слънцето, а на твоите слова,

като дупка - черна, прокопана, но не в земята, а в моята душа...

Всичко това съм аз... а кой си впрочем ти !?

Дълголюбен, дългострадан... но не желан, а пожелал,

с ореол на ангел, но не в рая водиш ме, а към адските врати.

И пак не зная кой си, но не само - изгубих се в теб и аз.

Навярно... непознати и изгубени един за друг ще си останем -

имащи по едно сърце - вместо компас...