Съвсем като в картина на Дали
Самотен клоун... Тъжна лична драма –
полуизмислена, но не полужестока.
Tя, болката от самотата, е голяма...
но най-боли изгубена посока.
И всичко става криво огледало.
Светът се срутва всеки ден по малко.
Пълзи студът под топло одеяло
и заскрежава маската ти жалка,
и дърпа устните наляво и надясно
почти до тик в измислена усмивка,
замръзват сълзите в очите ти опасно...
Нощта разпъва черната покривка,
за да сервира гъсто, черно вино
за теб и двойника ти в огледалото,
за да напомни като в нямо кино,
че сам си с него... и това е... цялото.
Тогава се опитваш да избягаш
във думите – крилати малки птици,
но болката не можеш да надбягаш,
ни да стопиш леда във своите зеници
от дóсега със празното и с пустото
във теб (не - в галактичните селения)...
(Известно е, че само във изкуството
тя – самотата – няма измерения...)
И пак е нощ. Проклета, дива хищница,
разкъсваща и сетните надежди,
превръща пак душата ти на скитница,
подгонила последните копнежи,
да счупиш огледалото и маската
на клоуна (във теб) да се разпадне,
да можеш да почувстваш ласката
на разтопените сълзи по пладне,
когато слънцето е най във небосвода си,
когато думите са просто думи (не - спасения),
когато рибите са просто риби в океана син
а хората са просто хора (не - видения)...
Тогава истински да те докосне някой лъч
и думи някакви да долетят при тебе,
че може би те чака някой там, в онази ръж,
която връща в теб изгубеното време...
И то, завърнало се, някак да прогони
онези хищни, остри нокти на страха,
превърнали в очите на горгона
дори реалната (а не - измислена) луна...
Да ти припомни порива вълшебен,
(и без лъжа, без нужда от прикритие),
че някъде на някой си потребен,
че си за него истинско откритие...
... Но пак нощта от свойто вино носи
за теб и двойника ти в огледалото,
а с виното нахлуват куп въпроси
за теб, за него... края... и началото...
почти по хамлетовски луди и реални,
дори на Дон Кихот приличащи по нещо,
съвсем като в картина на Дали витални,
венчани с болката (от ада по-горещо)...
А отговорите (магнитна диаграма),
пресичащи еклиптиката на сърцето,
превръщат бавно всичко в холограма,
в която се разпадаш на парчета...
Самотен клоун... Знам, денят е празен,
нощта и тя (при толкова звезди във здрача),
повярвай ми, аз знам защо си... смазан,
но (съжалително) не мога да заплача...
© Аэлла Вихрь-Харпиевна All rights reserved.
