Невидимо присъствие на светове,

отвъд съзнатото и въпреки разумното,

ти брулиш като есен плодове,

от болки натежали до безумие

и като ураган връхлиташ мислите,

стихйино, бедствено до дъно...

И сякаш ме потапяш в чернилката,

за да премине като кръв по вените

и после да се съзидая, нова

по-силна или навярно просто себе си.

Понякога се питам има ли

едничката надежда да се скрия

и да остана защитена в страховете си

и във бариерите на раните от някога?!

Но просто чувствам те като пирони във дланите,

които ме задържат на разпятието

и само волята и вярата в доброто,

което притежаваш в душата си

ме карат да направя още вдишвания

и да се върна уморена във ръцете ти.

И ако трябва да съм съвършено честна

понякога гнева ми носи твойто име

и  думите ти като чукове рушат

берлинските стени на колебанията.

Един такъв – до черно честен

като кафе без захар в 5.30...

Гласът ти се превърна в стенание

отекнало в хралупите на мислите

и сякаш си ми съвест или съдник

извадил наяве от всички истини...

Онези трудните, от времето на болката,

която днес превърнах в дива ярост...

И знаеш ли, единствено не казано

което настани се по между ни

е, че ми липсваш, без да си ми онзи

като мигрена натежал във слепоочието

и знае всичките ми трикове за скриване...

Така ми липсваш, най – обикновен,

със който да си купим Рафи

и да обсъждаме косите на идиотите.