Tа нишан дано остане...
Падах, ставах и политах
с люти билки, лунен прах,
и с коприва – трижди мита,
своята душа церях.
Хич не беше ми по мяра,
тоз аршин човешки, прав,
уж – през просото я карах
глава твърда, огнен нрав.
Минах прелези стотици,
кръстопътищатата зли
пророкуваха ми птици
нощни, че ще ме боли.
Всъщност болки и не помня,
помня лято и липи,
а пък пукнатата стомна –
някой друг да я лепѝ.
За кърпежи нямам време
и под погледа ви строг,
дяволът, като ме вземе,
пак политам – до възбог.
Чудеса – греба ги с шепи,
всеки ден светът е нов
и зеница са – за слепи,
мойте стихове. С любов
и лекувам, и убивам,
и съм пето колело,
но напук съм още жива,
за било и не било
ви разказвам. Болка тиха
крие всеки стих. Кама.
Никога не ми простиха,
че различна съм. Сама,
залезите си кроя ги,
изгреви, да ги раздам...
Луд понася сто тояги,
скрит в най-светлия си храм.
Видите ли, че в червено,
грейне пълната Луна,
то с добро спомнете мене –
лудост – главната вина.
По небесните хармани,
ще разпръсна звезден прах,
та нишан дано остане –
туй, в що вярвах и мечтах.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Лирик, Мини, благодаря ви!
