Тадж Махал
Във тъмна, тежка пръст поникнаха ръцете ми
и светло, светло се протегнаха нагоре.
Не две, а четири – ръце ли, минарета ли,
изваяха си светъл купол над покоя.
И куполът олекна в люлката на въздуха,
по-синя от лазура чист над Махаращра,
а перлените спомени над него плъзнаха,
не спомени, а облачни души пълзящи.
Ела при мен, ела и остани завинаги!
Аз път постлах през въглените на земята.
Във Тадж Махал те чакам, в гробница за призраци,
не гробница, а дом за любовта ни свята.
Чуй как зове душата ми, осиротялата,
и търси, търси между сенките лика ти.
Не зов, а стон – душата ми, или е вятърът,
повтарящ името ти милиони пъти.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
