Като някакво копче във гърлото
невъзможни са за преглъщане
на живота мечтите опърлени,
от които сега се завръщам.
Оцеляла е само копривата,
още жули петите на делника.
Аз повдигам поли самодивени
и вървя през тринайсети. Петък е.
Скрита в някакво тайно оброчище,
омагьосвам на пулса жуженето
и, когато отново подскочи,
ще разцъфне за сбъдване времето.
27.04.2018
© Мария Панайотова All rights reserved.
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
