Нима е грях, че те обичам?

Нима виновен съм, че моето сърце за теб копнее?

Уви, не съм го искал да ме измъчва непрестанно,

и щом те видя да забива бясно, неуморно.

Стотици мисли, нахлуващи в ума ми без покана,

след тях заплетено кълбо от чувства – мира нямам.

Така не мога, аз даже вече не живея.

Зазидан между четири стени,но не от тухли, не… безпомощност.

И плача, викам, търся помощ,

но как да ми помогне някой,

като не може да ме разбере?

Дори и аз не мога, и търся смисъл в чаша с уиски,

и ставам по-объркан, а отговори нямам.

Не ме обичаш,знам, разбирам,

но моето сърце не иска да те разбере.

И се е вкопчило за теб горкото,

изстрадало, но още търси обич,

дори и там, където няма да намери.

И искам да те пусна, но не мога.

Кълна ти се, наистина не мога.

Опитвах в чашата да те удавя,

или в мъгла от дим да те загубя… не е лесно,

ти винаги се връщаш с гръм и трясък.

И всяка вечер ме разкъсваш на парченца,

а сутрин щом те видя ги събирам.

Така не мога, аз даже вече не живея.