Там дето свършваха вълните...

Там дето свършваха вълните...

Там дето свършваха вълните –

назад за да поемат,

започваха тогава дните

на моята поема...

Защото аз мечтите помнех,

с които бях израстнал:

„Да продължа зад хоризонта

поемата си страстна...”

... И тъй Животът ме увлече

във безкрайната спирала,

а някъде далеч, далече –

една Луна се беше спряла...

Там бе и лунната пътека...

(-- Що тайни обещала!...)

Неразгадаема за всеки,

примамно затрептяла...

От светлината ѝ магична

и лунното ѝ време,

мечтаех само за частична

магия, но за мене...

И по вълните луннокоси

със вятърът в платната –

отвъд Безкрая да се нося

с крилата на Съдбата...

Да се надбягвам с урагани

настигащ ги в Безкрая,

Духът могъщ на Океана

когато обладая!...

Дано да има нейде още

и острови, в които:

– жените да лудуват нощем

огряни от звездите!...

... но áко всички са известни

и нови вече няма:

– във териториите звездни

забил бих  мойто знаме...

Едно време в Океана