Някога, вечност събрана в чувство,
истина, образ мъждукащ в мъгла,
как искам да ме стопли това чувство
да обичаш и да бъдеш обичан, точно сега!

Липсваш ми, липсва ми всичко, що не
намерих никъде по света и сега се
чувствам наказан, отритнат, лишен от нежни слова.

Тоз свят, печален и грешен, нима всичко в него е
само лъжа, нима той не познава що е любов
и що е душа... а устните шепнат думи лъжливи,
думи без смисъл, просто така, душите прокълнати
крещят в екстаз, за нас ще бъде само плътта!

Чук от омраза и завист с все сила стоварва се
в ума и премазва без капчица жалост
последната частица, останала от любовта.

И в тоз свят механичен, изкуствен намирах
те теб в съня, нима хранех надежда, че
съществуваш нейде в света.
В друг живот, на друга планета,
неуморно ще питам за теб, защото в
тебе смисъл намирам, а ти дали си човек?