Танц със сянка
По залез разговориха се сенките
на лудите, на живите, на мъртвите.
А моята метлата си възседна,
подпали я и хич не се обърна.
И беше ниска, и изгнила стълбата.
Небето – от желание по-чисто.
Замерям с камък лампата на ъгъла
и тъмнината носи двоен смисъл.
Та в тъмното дори и да замѝжа,
дори да падна възнак и зад борда,
все кукичка и мене ще прониже
подобно риба, теглена от корда.
По тъмно се лекуват простосмъртни,
останали без сянка и без поглед...
Звездичка лудост само да прегърнеш
и свършила е всичката ти гордост.
Тогава само сенките говорят.
И всеки чака изгрева прекрасен,
а тясна дреха – къса се умората,
защото пазим слънце на гърба си.
Аплодисменти!
