Таван
Най-обикновен таван. Има го във всяка къща.
На поглед пръв е пълен с непотребни вещи.
А изкачиш ли стълбите към него се превръща
в история на … съдбини човешки.
Тук всичко е потънало в безвремие,
загърнато в драперия от паяжина гъста.
Крачка…и попадам в друго измерение.
В миналото изведнъж аз пак се връщам.
Пристъпвам бавно в полумрака,
по траекторията на снопче светлина.
Лежи полуотворен под гредата
захвърлен кожен куфар преди сто лета.
Съкровищница там останала от дядо -
стъкленица с капчица мастило,
перодръжка и тефтерче пожълтяло…
Търкаля се до него ръждясало кандило…
Разпилени страници изписани
от някой, някога, с изящен краснопис…
два шкафа, на ръка изографисани,
учебник стар с откъснат лист…
В препълнен кош, изплетен от ракита
с ръка ми махна куклата парцалена.
-За теб тъгувах, ти къде се скита?
Кажи, нали не бях забравена?
Ръждив ченгел наместо закачалка
провесил е шейничката ми стара,
а газената лампа със стъкло опушено
заспала е до нея на дувара.
Таван е, а пък е скътал корени
които пазят жив духа на моя род.
Към него аз от благодарност водена
ще пазя, за да дават плод.
Лъчът през счупените керемиди
като прожекция във стар киносалон
полека – лека изтънява, гасне
със слънцето залязващо на оня небосклон…
© Даниела Виткова All rights reserved.
