Таверна
Хвърчаха порцеланови парчета,
изтръгнати насила от красиво цяло,
пъзела с години бях редила,
мъртво сега се бе разлетяло
Сърцето...
На посоки, безвъзвратно, за последно.
Порцеланът скъп свистеше с вятъра,
защото някой се погрижи в бетонна скръб
да излее лава гореща... Предателят.
Боде и теб, нали бил си с мене,
но някак далечно боде те.
Не стигат в стих устремени
парчетата на таблата с цвете.
Откъснати, главите им отдавна
са спрели да лекуват с нежност,
разсипани сега отдават
глупост срещу добра платежност.
В тъмното аз чупя други вази,
в най-скъпите от вчера врекох се.
От теб наследство порцелан ме пази,
забито в сърцето - таверна нарекло се...
© Ниела Вон All rights reserved.
