Ти измислѝ ми свят
Дъждът е пес – подгизнал, недохранен
и скита, като мен недраг, немил.
Умилква ми се, иска да остане,
в очите му – най-тъжния април,
прелива тихо, в локвите сияе
сърца на птици чувам как туптят.
Ех, куче, към бездомните нехаен
и мъничко жесток е този град.
Мъглите сплитат мрежи над Балкана,
поредния до кости мокър ден.
Аз с мойта обич тебе ще нахраня,
ти измислѝ ми свят. Сега роден
и още не проходил, не научил
какво е да си алчен и жесток,
в очите тъжни, искрени и кучи,
небе да видя... синьо... до възбог...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
