Ти, Любов!
Ти знаеше, Любов – ще бъде грешка:
той има всичко и си е щастлив;
защо направи тъй, че да го срещна,
а той да ме отмине мълчалив?
Край мен кипят и прекипяват страсти,
пък аз се чувствам половин човек.
Измислям срещи в нощите си празни –
не идва той. А идват ветрове.
По всичките посоки ме развеждат –
да търся твоето лице, Любов.
Но всеки път различна ми изглеждаш
и аз не вярвам вече в твоя зов.
Да беше болест, бих се изцерила,
смъртта да беше – да ме повали.
Но ти си някаква невярна сила.
Изсъхвам. Не умирам. А боли.
© Елица Ангелова All rights reserved.
