Ти снощи взе, че ме вдъхнови
Ти снощи взе че ме вдъхнови...
На Меланхолик
Де да бях петле от захар,
да се слея с тия капки дъжд,
подгонени от тегавия вятър
и търсещи какво да разтопят.
Щях да стана локва захар,
червена като птича кръв
и да тръгна с капките нататък
в търсене на своя път.
Ти щеше в мене да наджапаш,
все едно съм локва кръв
и без да се намокриш и изцапаш
да ме подминеш, както всеки друг.
~*~
Една вечер по-късно
И ето, че пак ме плюе дъждът.
Храчи отгоре ми в своята ярост.
И него явно го дразни светът,
загубил своята захарна сладост.
А аз изливам чувствата му в думи.
© Керемитка Тухлева All rights reserved.
