Тленност
Сънливо разрошвам коси, потънали в отвъдното.
Премествам празен поглед върху буквите на онова писмо.
Мълча, уловила някак тъгата на прецъфтелите рози.
Тихо и неумолимо е.
Захвърлила юздите на умората, с огнени устни, с уплашен взор поглеждам към познатия глас.
Мога ли да позная ръцете ти?
Миналото реже като бръснач непокорни ми дух.
Бурята идва.
Не стихва стонът на вятъра, преплита паяжина по клоните.
Бавно тръгвам, вървя, крачка по крачка. Знам, че ще те намеря.
Ограда, позната врата. Чуруликането е шепот от неясни струни.
Крачка и ключ. Изгарям цялата в червената рокля, треперят пръстите, горят.
Вратата мърмори, но кой я слуша?
„Елееленааа“-, озвучава в полутъмното папагалът.
Виждам силует, безкраен е този миг.
Разхвърляни одежди, свити надежди за видяното.
Елена, ти ли... си? Но как?....ехото разтърсва всяка част от мен.
Побягвам с разрошени коси, с тяло на газела, а духът ми се смее истерично без да спира.
Дихание и път. Тишината ме напряга. Горя мостове, запалвам клади.
Безплътна съм и толкоз призрачна...
Тъмно е. Като сън... Нося ада в себе си. Има ли безкрайност? Справедливост?
Любов, нарисувана, жертвена.
Чрез тленното....душата е пустиня.
Ненужно ъгълче от странни думи. И едно писмо....
А после -
крещяща самота и много кръв...
© Ана Янкова All rights reserved.
