Той пребива в съня си съдбата...
На най-красивото момче, което съм виждала някога...
(писано през сълзи...)
Той не рисува. Но е перфектен художник.
Не рисува, вече не може.
И е безплътен. Без срам го събличат.
Тишината с вика си тревожи -
онази кървава спряла въздишка...
Дори и не ходи. Защото е грешно
да задаваш въпроси на Господ
и да търсиш в лица нечовешки
няма молитва за огън и лудост.
Да пребиваш в съня си съдбата,
е ненавист жестока към хората.
Жива смърт, едва недочакана.
Но той диша, за Бога! Живее.
Вече не помни дори как се казва...
И кой би попитал?! Нелепо е
да посрещнеш сакат осемнайсет.
© Йоанна Маринова All rights reserved.
