Това го мога
На връхче на игла събрах
тъга и радост. Ум – за плява.
Сърцето уча да прощава,
не греховете. Не е грях,
че ти си земен. Аз? Ще бъда.
И всеки – с своята присъда.
Да ми простиш? Поне веднъж?
(Едва ли) с женската ми сила,
неволно ако съм убила,
достойнството да бъдеш мъж.
Насила хубост, знам, не става.
На думи прошка? Всеки дава...
На себе си не ще простя,
тъгата – гладна и безсънна,
светица да съм, да се пъна,
да правя злато от пръстта.
След мен – ни болка, ни тревога...
Простих на теб. Това го мога.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
