Feb 2, 2007, 11:03 AM

Това, което търсих 

  Poetry
694 0 1
Свобода или изгнание?
Ах, грозно вечно отчаяние,
безмълвна гледам те в очите,
a сърцето тупка пак в гърдите.
И чакаш ти, а мисля аз…
Защо измъчвам се? Защо си правя пас?
Уж исках те, а думите къде са?
Нали обичах те, къде отиде интереса?
Преди години плувах в многолюден океан,
а ти си бил за мен един далечен блян.
Без име, без лице, без снимка,
мечтаех ти в живота ми да бъдеш бримка.
Аз исках ти да имаш обаяние,
с което спираш всяко мое дихание.
Аз исках ти да бъдеш тъй прекрасен,
за да ме караш да забравя за света ужасен.
Мечтаех аз за теб със дни, години,
а не виждах колко много зими
прекарвах ги самотна без опора
и гледах замечтано към простора.
И изведнъж във нощната омая,
една мисъл ме накара да съзная
колко време аз съм пропиляла
и за миражи колко съм копняла,
а живота бавно и полека,
излизал е от своята пътека,
оставил ме е сред останки,
оглозгани от сънища, пирански.
Съвсем случайно, без да го желая,
когато мислех, че това е края,
едно видение пред мен се появи,
и да, наистина това бе ти!
Изящен, съвършен, без капка сянка,
показващ гордо своята осанка,
накрая мене след застоя,
да почна да мечтая за развоя.
Аз чаках да ме видиш ти
и губех се във твоите очи.
Очаквах трепетно мига,
когато ще излезнеш от съня.
И ето, този ден дойде,
и падна ти на колене,
и молеше, и искаше сега,
да бъдем заедно за вечността.
Тогава моето сърце
от радост щеше то да спре,
и позволи от нашите искри
огромен огън да гори.
Но сякаш под небето ясно
за двама ни май стана тясно.
Тъй облаците долетяха
и бавно те над назе закръжаха.
Усещах, че ме искаш ти,
но пламъкът във моите очи,
угасна бавно и полека,
тъй както живота бе изгубил своята пътека.
Тогава осъзнах, че моят блян,
бе нищо повече от въздух във буркан,
бе спомен за далечните лета,
когато бях без тебе сам сама.
Затуй избирам аз изгнание,
да бъде отговор на мойто отчаяние.
Но ти не си виновен, не плачи.
Остави ме да си ида, не тъжи.
Тъй както свободата бе за мен тъга голяма,
нека за теб да бъде щастие на двама,
на двама влюбени един във друг,
на двама, искащи да бъдат тук.
Аз желая го за теб от все сърце,
а днес оставям вятъра да ме несе.
За мен ще бъде по добре така,
да бъда нейде сам сама,
защото осъзнах, че любовта
за мене е една лъжа,
една измама в розовия свят,
която прави тебе по богат,
но мене подминава и крещи:
“За тебе ми останаха мечти!”
Отивам, сбогом, но помни:
Живей в реалност не в мечти!

© Николина Цинцарова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Не се страхувай да изживееш мечтата си!!! Мисля, че това си направила. Или може би гоненето на самата е по-важно от постигането и? Не зная. Поздрави за хубавия стих, Нина!!!
Random works
: ??:??