Tова остана
Огледай се, любов! Кога посърна,
усмивката с гримаса как смени?
Денят – надве -натри, едва загърнат,
очите ти – помръкнали луни.
Въртиш дома, (а беше просто къща),
градината помилваш я – цъфти,
сивееш ти и рядко те прегръща,
с плам неподправен залезът. Лети
при други онзи вятър непокорен,
в косите ти посипал ранен скреж...
Цветче си ти – изтръгнато, от корен,
а колко още можеш да дадеш.
Аз знам любов, от делника си скрила,
на младостта ни лудата река.
Не ме оставяй! Хладно и насила,
не искам да живея! Не така!
Заслушай се! Сърцето ми те моли!
Бъди, каквато си преди била!
Ще литнем с тебе в дързостта си голи,
това остана – дързост и... метла...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
