Този свят ме убива
Във пепелта съм, гълтам черни буци,
и чувствам как по гърлото ми стържат.
Безсилно свивам своите юмруци,
а във небето гарвани кръжат.
И кървави сълзи се стичат
направо от сърцето през очите.
Бездушни бездни с песен ме привличат
и сякаш свършиха ми вече дните.
Една Луна, като фенер, ми свети,
но не е романтична, о, не е.
Не е възпятата от поколения поети,
тя няма за поезията сърце!
Онази е, в която лунатиците
наточват острието на бръснача.
Онази е, в която вълците
очи са вперели и тъжно плачат.
Не свети тя, а кръв изтласква,
съсиреците ѝ по тялото изсъхват.
Доброто няма го, изцяло тук отсъства,
а змиите на ада съскат.
Загубих се във свят от отчаяние,
а той твърди, че вече му принадлежа...
И всичко се изгуби във мълчание,
а аз... а аз умирам... в тишина
© Георги Каменов All rights reserved.
