Моят свят е молитва, с която не моля за нищо,
като мъничко множество, стигнало своя предел,
и от много към малко преливам се. Търся промяна,
нямам въздух в гърдите. Нямам сили да бъда и смел.

Пресичам безпътен всички малки пътеки в дланта си,
(помня дните, когато ги обхождаше с твоята длан)
все по-рядко усещам, че дишам... издишвам смеха си
и не знам колко време се свиква с това, че си сам.

И не знам след години ще има ли кой да прегърна,
да отворя вратата с усмивка, а не със сълзи,
няма истинска обич, която да може да свършва,
а аз съм толкова истински днес да те върна - нали?