Тревата
Тревата умира, предсмъртно зелена.
Обречено ляга във прави редици.
Плътта ù косата, така настървена,
захапва. И литват уплашени птици.
Тревата се моли. Но кой да я чуе...
със длани ни маха за поздрав последен.
Платната небесни вятърът дуе
и хоризонтът е гузно приведен.
До вчера тревата ни милваше леко.
Лежахме във нейните скути смирени.
Нозете ни боси зелена пътека
във нея чертаеха тъй вдъхновени.
Тревата умира. Прощално ухае.
Дъхът ù предсмъртен така ни опива.
Спокойна и мъдра, природата знае
дори във смъртта си да бъде красива.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
