Тримата братя и златната ябълка - четвърта част
ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА – ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
(приказка в рими по Ангел Каралийчев)
СРЕДНИЯТ БРАТ ОТИВА ДА ВАРДИ ЯБЪЛКАТА
Изтърколи се и поредната година,
отново златна ябълка роди се и узря,
дойде редът на втория от трите сина,
да влезе в бой със страшната ламя.
Той беше мъж огромен и наклан,
Да спи - за него смисъл бе мечтан,
но тръгна - нямаше какво да стори,
с баща си той не искаше да спори.
Въоръжи се с лък, взе и колчан,
опита се да вдигне боздуган,
но прекалено тежък го намери,
на малкия си брат се начумери,
в конюшнята го той изпрати
да оседлае кон за своя бати.
Озърна се, с досада изпухтя
и татко си попита: „Где ще спя?”
„За сън едва ли време ще остане,
нали ламята трябва да се хване?”
Отвърна му бащата и въздъхна.
Синът във стремето крака си пъхна
на коня пробва той да се качи,
но не успя и се претърколи.
Тогаз най-малкият го хвана здраво
и на седлото го намести право,
след туй калпака му подаде във ръце,
отвори портата и с трепетно сърце,
изпрати го на среща със ламята,
а след това прибра се в одаята.
Потеглил конникът кандил-мандил,
и щом гората Тилилейска наближил,
да не заспи, започнал да си тананика,
видял поляната и чул, че някой вика.
Огледал се, но никой не съзрял,
и в този миг на нещо налетял:
„Стой!” – отново глас се извисил,
плашилото – Петко Страшника бил.
„Не видиш ли, че спрял съм” рекъл брата.
„От твойте крясъци ме заболя главата.”
„Добре! Ще спра! Но ти отговори,
що дириш в Тилилейските гори?”
„Дошъл съм тук да гоня май Михаля,
но само да поспя на воля си мечтая!
Сега е твоят ред да отговориш,
кой си ти и за какво се бориш?”
„Аз ли? Откак се помня все съм тука
и вардя да не сгази някой лука …,
поставиха ме, за да бъда стража,
та ябълката златна да опазя!
Стопанинът ми Петко ме нарече,
а инак, аз плашило съм, човече…”
„Чудесно! Точно ти ми трябваш!
Стрелите и лъка от мене грабваш
и щом пристигне тази нощ ламята,
веднага я прострелваш във главата!
Повярвай ми, аз мога да го сторя,
но няма как с съня да се преборя!
Сега братле на пост заставай
и коня да наглеждаш не забравяй,
а аз в онази купа дъхаво сено,
ще си направя мекичко легло.”
Юнакът до купата приближил,
наскубал си сенце и се завил,
протегнал се, очи притворил
и под носа си нещо промърморил,
а след това унесъл се във сън -
заспал бил непробудно като пън.
Настъпи полунощ, замря гората
и с гръм и трясък се яви ламята.
Зад облак месечината се скри,
купата сянката си удължи
и спящия прикрила в тъмнината,
та станал той невидим за ламята.
Очите ѝ дръвчето осветили,
опитал Петко с сетни сили,
на лъка да обтегне тетивата,
нали си нямал пръсти на ръката -
оръжието паднало в тревата,
а ламята протегнала главата,
и съскайки със огнения си език
прибрала ябълката тя за миг
и след това със коня си дояла,
разперила криле и отлетяла,
понесла се над горските върхари
сред облаци от дим и жарки па̀ри.
Край на четвърта част.
Следва…
© Любомир Попов All rights reserved.
