Така било ни писано, разбирам... 

обичащи се, но далеч - от Там до Тук,

и всеки ден по малко да умирам,

а всяка нощ да ме прегръща друг,

жената-спътница до тебе да е друга

и друг да съм направила баща,

насън да се желаем до полуда,

да крием тайната си от света.

Стените на затвора са високи,

когато ги издигаме сами,

компасите - с объркани посоки.

Защо и как? И кой определи?

Какво се случи? Гордост или грешка?

До днес се питам  и не проумях

как Бог отсъди нечовешки

и как реши, че сторили сме грях?

Не беше Той, нали? А бяхме Ние...

Ти тръгна, аз не казах "остани".

Боли ме днес и няма да ми мине...

А есента в душата ми вали,

дъждовно ми е и ми е студено,

самотно ми е като във пустиня,

виновно ми е, непростено,

изпросено за милостиня,

несбъднато ми е и недолюбено -

ТРОХИЧКИ НЕЖНОСТ - капчици в морето,

в което лодката ни се изгуби...

А бяхме тръгнали за там, където

мечтаехме завинаги да идем...

Сега вали... Разплакахме небето,

а слънцето не иска да ни види...

Р.Ч.,Лондон,2014'