Трохички нежност 5
Така било ни писано, разбирам...
обичащи се, но далеч - от Там до Тук,
и всеки ден по малко да умирам,
а всяка нощ да ме прегръща друг,
жената-спътница до тебе да е друга
и друг да съм направила баща,
насън да се желаем до полуда,
да крием тайната си от света.
Стените на затвора са високи,
когато ги издигаме сами,
компасите - с объркани посоки.
Защо и как? И кой определи?
Какво се случи? Гордост или грешка?
До днес се питам и не проумях
как Бог отсъди нечовешки
и как реши, че сторили сме грях?
Не беше Той, нали? А бяхме Ние...
Ти тръгна, аз не казах "остани".
Боли ме днес и няма да ми мине...
А есента в душата ми вали,
дъждовно ми е и ми е студено,
самотно ми е като във пустиня,
виновно ми е, непростено,
изпросено за милостиня,
несбъднато ми е и недолюбено -
ТРОХИЧКИ НЕЖНОСТ - капчици в морето,
в което лодката ни се изгуби...
А бяхме тръгнали за там, където
мечтаехме завинаги да идем...
Сега вали... Разплакахме небето,
а слънцето не иска да ни види...
Р.Ч.,Лондон,2014'
© Росица Чакърова All rights reserved.
