Трънен венец
Гледам през прозореца -
навън слънце грее, играят деца.
Не помня кога за последно
се радвах на света.
Сега на бездна ми прилича
и го мраза от все сърце и душа.
Насмешка, злоба, ярост
са човешките лица.
От устните греховни думи излизат.
Миналото незабравено,
нормално ми се струваше.
Да чувам ругатни, клевети и закани
беше ежедневие
и примирила се бях с това.
Омраза посяла семето на греха,
на своя трон гордо стоеше
и сееше раздор в този свят
достатъчно пагубен и безпътен.
На тълпата от грешници
почетен член бях и аз...
Смеех се за чужда сметка,
хранех се от чуждата болка и страдание
и вдигах наздравица за тях.
Най-сетне дойде и моето време,
своята разплата иска съдбата.
Сега на мен се смеят,
като чума ме отбягват.
Дано си простя, задето навреме не спрях
да приличам на тях и своя трънен венец
така старателно, нишка по нишка плетях...
© Виктория All rights reserved.
