Той честичко се виждаше със нея,

а след това си тръгваше успокоен.

Заставаше сред хората и викаше: „Аз смея,

аз смея се, но винаги съм откровен.”

.........

На хората, като че ли, им дремеше за него.

Те бързаха за работа, за среща, за това,

което караше го да се вижда с нея,

което раждаше таз гадна суета.

.........

Те бързаха, а той не толко,

препускаха във този ден студен,

той чуваше, а не те, толко,

тоз шум, от хора и машини породен.

...................

И мислеше си той за хората, за строя,

във който пленник се оказа изведнъж.

Без да иска се засмя  и даде своя

принос за шума... и лисна дъжд.

.........

Дъждът пропъди хората, машините,

насред града остана само той... и мъничко от нея в него,

наслаждаваха се те на тишината, милите,

но бе измамен той от нея...